Той е весела зараза, за която лек няма, щом е хваната веднъж. Той е комедиант, влюбен в драмата точно колкото е влюбен и в живота. Той е момче от провинцията, което с всеки изминал ден се превръща в достоен за уважение мъж. Той е уютно кътче, където душата ти може да си почине от ежедневието и от ненужните проблеми. Той е мечтател и човек на действието. Той е Алпер Чочев.
Алпи, дай ни по-дълбока представа за себе си. Кой е Алпер Чочев?
Кой съм аз? Аз съм едно момче на 24 години от малко градче – Севлиево – там където хората не вярват, че могат да постигнат мечтите си. В ученическите си години не вярвах достатъчно в себе си. Никога не съм си представял, че ще имам смелостта да дойда да живея в София, да се запозная с всички хора, с които имам удоволствието да се познавам и да живея живота си, както го живея на този етап. Аз съм един щастлив човек. Поставям си малки цели и така катеря стълбата на успеха. Вярвам, че всички ние трябва да изкачим всяко следващо стъпало, без да прескачаме нито едно, защото рано или късно ще трябва да се върнем. Нещата според мен се случват бавно, но славно. Не мога да си представя ден, в който да се събудя и да не съм това, което съм в момента, и просто да се откажа да усъвършенствам себе си. Каквато и цел да съм си поставил – съм я постигнал.
Коя е последната цел, която си постави, и успя ли да я постигнеш?
Исках да участвам във филм и участвах – в главната роля. Ще излезе през април 2019 година. Филмът се казва „Страстите абитуриентски”. Заради самия сюжет, който няма да издам, трябваше в продължение на четири месеца – толкова продължи снимачният процес – да изглеждам по един и същ начин. Косата ми, брадата ми, всяка една част от мен не биваше да се променя, докато не заснемем филма. Беше много вълнуващо за мен.
Имало ли е период в твоя живот, в който вярата в себе си да те е напускала и да си се чувствал изгубен?
Имаше период в ученическите ми години, когато единственото, което ме вълнуваше, бяха тренировките във фитнеса и ходенето в дискотеките. Перспективата в този период липсваше, но точно тогава попаднах в театъра. Театърът е нещо невероятно! Спомням си, че тогава в училище всеки клас правеше скеч, който се представя пред цялото училище. От 9 клас до 11 клас режисьорът на тези събития ме канеше да участвам в представленията. Често отказвах, защото смятах, че хората ще ми се подиграят и че ще изглеждам като клоун в техните очи. Един ден обаче трябваше да заместя друг човек и да изляза на сцената. Никога няма да го забравя – трябваше да изиграя мутра. Имах точно две реплики и се притеснявах изключително много. Залата беше пълна, а зад сцената сърцето ми препускаше. Но когато излязох и осъзнах, че ме гледат близо 300 човека, се почувствах намясто. След представлението видях всичките хора, които бяха станали на крака и ръкопляскаха. Тогава осъзнах, че не правя нищо лошо и срамно. Почувствах гениалността на театъра. След това участвах в още няколко постановки и в мен се зароди желанието да кандидатствам в НАТФИЗ. Но не можех да си позволя семестриалните такси. Не крия, че съм от бедно семейство. Освен финансовата граница, нямах и каквито и да било връзки в сферата на театъра – а всички знаем, че човекът с връзки е човек с възможности. И поради тези причини бях убеден, че мечтата ми няма да я бъде. Не се отказах обаче съвсем и започнах, заедно с един приятел, да снимам клипове, които пусках във фейсбук и които, благодарение на интернет, достигаха до голяма част от хората. Камерата е прозорецът към света.
Как влияе на самочувствието фактът, че идваш от малък град?
Забелязвам, че децата от голям град са някак по-уверени. Големият град сякаш предоставя самочувствие. Когато обаче си израснал в малко градче, ти постоянно си мислиш какво биха казали хората за теб, и често се подценяваш – неизбежно е. За щастие, аз попаднах на прекрасни учители, които подкрепяха всички ученици, които ни помагаха да открием в какво сме добри. Много съм благодарен на класната си ръководителка – Станислава Маринова – тя е една от „виновниците” за запознанството ми с актьорската игра.
Като изключим първите тръпки в училище, кога наистина се увери, че театърът е твоето призвание?
Нищо случайно не е случайно! Спомням си, че работех в един ресторант в Севлиево и един клиент, очевидно заможен, ми даде визитката си и ми предложи работа в София, в много изискан ресторант. За човек от провинцията е нещо много престижно да отиде да работи в големия град. Разбира се, отидох на интервю. Харесаха ме и ми дадоха няколко дни да се прибера в Севлиево и да помисля. Денят, в който реших да напусна работа и да замина за София обаче, катастрофирах. Физически бях добре, но психическата травма беше голяма. Трябваше да платя за щетите и отказах работата в София. Два дни след катастрофата ми позвъниха от театъра в Севлиево и ми предложиха главна роля в пиеса. През шестте месеца, през които репетирах за нея, се влюбвах все повече в най-старото сценично изкуство. Спомням си, че залата беше пълна, публиката се смя и ръкопляска много – тогава осъзнах, че това е моят път.
Вече живееш в София. Защо, в крайна сметка, избра нея?
Тук е всичко важно, свързано с театъра. Всичко. Тук са актьорите, режисьорите и ако имаш късмет да бъдеш в тяхната среда, ти се обогатяваш. София ме мотивира. Научи ме да се харесвам такъв, какъвто съм, научи ме да бъда спокоен, да ценя времето си – да чета, да се усъвършенствам. Осъзнавам, че никога няма да се изгубя в някоя роля, защото един актьор се изгражда на базата на преживяванията си. Животът е баланс. София ме научи да не драматизирам и да не обръщам внимание на дреболии.
Често повтаряш „Забавлявайте се” – какво означава това за теб?
Означава, че ако аз обичам да шофирам, то аз ще се забавлявам, докато го правя. Ако аз искам да бъда журналист и да се срещам и разговарям с много хора, то аз ще се забавлявам и това няма да ми тежи. Именно това имам предвид под „Забавлявайте се” – просто правете нещата, които искате и които ви харесват. Спомням си едно интервю, което гледах преди време – попитаха хората в един старчески дом за какво съжаляват най-много. 90 процента от тях отговориха, че съжаляват за нещата, които не са направили. Аз искам просто да се забавлявам и това да е един непрестанен процес. Искам проектите, в които участвам, да карат хората да се замислят. „Забавлявайте се” означава да си смел и когато си вече на 70 години, да си от останалите 10 процента, които са направили това, което искат, и са си прекарали добре. Забавлявайте се, просто действайте! Повтаряйте си, че сте щастливи, и ще бъдете. Вие определяйте дали ще се страхувате, или не. Сам по себе си всеки е уникален. Забавлявайте се, докато търсите вдъхновението си. Имате ли проблем, решете го на момента. Вървете в планината, седнете на някой камък и гледайте залеза. Ако нямате ангажименти и нямате какво да правите, започвате да допускате драмата. Затова бъдете заети. Аз определено съм много зает човек и изобщо не ми пука – ето това вече е забавно.
Липсва ли ти нещо на този етап от живота ти?
Семейството ми, което много ме подкрепя, между другото. Липсва ми уютът, който ми създава звукът от пукащите дървета. Липсват ми мекичките на баба ми, която е станала в пет часа сутринта – тя по принцип ставаше тогава – за да запали печката, да направи закуска. Липсва ми да се събудя и да ми мирише на мекици, на сирене и конфитюр. Липсва ми миризмата на дом…
Интервю на Кристина ИВАНОВА
Снимки: личен архив на А. Чочев
АПОСТРОФ 